• Събития



    Тук ще публикуваме информация за предстоящите прожекции и други важни събития.

    Прожекции

    15 октомври, 2014

    "България, тази вечна ерес" ще бъде показван в сряда, 15.10. от 19 ч. в рамките на фестивала "Златна роза". Кажете на всичките си приятели! Разпространете го по варненски ФБ групи. Режисьорът ще присъства.

    10-16 октомври, 2014

    Това е ИСТИНСКАТА премиера! Сега е моментът, който чакахме почти цяла година – най-после "България, тази вечна ерес" получава официално разпространение. От петък 10.10. филмът се пуска в Дом на Киното (ДК), Евро Синема (ЕС) и Одеон. Само първата седмица имаме 12 прожекции!

    10.10 – 16.30 ДК 20.15 ЕС
    11.10 – 18.15 ЕС 20.30 ДК
    12.10 – 15.00 ЕС 18.00 ДК
    13.10 – 19.15 ЕС
    14.10 – 20.00 ЕС
    15.10 – 18.00 ЕС 20.30 ДК
    16.10 – 13.00 ДК 20.15 ЕС

  • Демиургия

    Когато питаш какво е Демиургия, по някакъв начин вече се досещаш, че това е съзидание, съприкосновение и най-вече съучастие.

    • Равенство и справедливост,
    • взаимопомощ и сътрудничество,
    • свобода и независимост,
    • толерантност и многообразие,
    • хармония и равновесие,
    • непосредственост и яснота.

    Ето, това са общоприетите ценности, които ни ръководят във взимане на решения и обуславят поведението и обичаите ни тук в Делфиново. Просто и ясно, нали? Демиургия е съучастие на хора, които искат да реализират тези ценности.

    Научи повече

    Текстове

    Аксилен Хаструп

    Извадки от проучвания в Делфиново.

    Научи повече
    Пътешествието

    Извадки от дневника на Калоян.

    Научи повече
    Поезията

    По каналите на фракталите...

    Научи повече
    Цитатите

    Най-истинското пътешествие не е просто търсене на нови пейзажи...

    Научи повече
  • За филма



    Трейлъра можете да гледате тук.

    Статии

    Вече по екраните

    От 10.10.2014 в Дом на киното, Евро Синема, Одеон!

    Научи повече
    Синопсис

    Еретичен филм за живота извън Системата, правен извън Системата.

    Научи повече
    Фестивали

    Номиниран за най-добри режисура и операторско майсторство...

    Научи повече
  • Проекти



    Снимка от "Мегале Теа"

    3 съвсем различни филма

    България, тази вечна ерес

    128 мин / 2014

    Научи повече
    Контражур

    27 мин / 2014

    Научи повече
    Мегале Теа
    (в развитие)

    90 мин / 2015

    Научи повече
  • Контакти

    Вал Тодоров - продуцент, сценарист, режисьор и монтажист


    E-mail: valtodorov@gmail.com

    Skype: valtodorov

    Facebook: България, тази вечна ерес

    Бъдещи неща...


  • Демиургия: съучастие

    Казваш, че и на тебе понякога ти идва до гуша. Казваш, че понякога си направо бесен. Нищо не работи както трябва: неуредици, недоразумения, неразбиране, отчуждение, апатия и цинизъм. Технологията не носи щастие или спасение. „Невидимата ръка” на пазара е ръка на зъл слепец, която сее хаос, завист и омраза. Храната, водата, въздухът, цялата природа бива отровена, ограбена, препродадена и задушена. Богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. Злината се шири, скудоумието избуява, лъжата вилнее. Каквото и да правиш – да учиш добре и да работиш честно, да спазваш законите и да се подчиняваш, да мълчиш и да слушаш, но също да викаш и да се бориш – като че ли няма значение. Светът сякаш отива към гибел или по-скоро към вечен световъртеж от робство, мизерия, неравенство и неправда. Сякаш няма цел, няма посока и спасение не дебне от никъде.

    А какво толкова искаш? Първата реакция е да кажеш „да живея като нормален човек”, но разбираш, че това едва ли е вярно и достатъчно. Ако мнозинството е критерий за нормалност, то изглежда безумието и нещастието отдавна са нормализирани като единствено възможен, или поне неизбежен, начин на съществуване за толкова много осреднени мъже и жени тук и сега. Ако „нормалността” е общоприетото в тази епоха, то ти не искаш това. Ти просто искаш да живееш щастливо. Ето, това е което всъщност истински копнеем – не само конституционно гарантираното преследване на щастието, а да се намерим усмихнати в средата на едно хармонично и щастливо битие. С други думи това, което наистина си струва, е качеството на живот. Просто и ясно, нали?

    Не че останалите хора не искат същото, обаче те просто са забравили, че това е тяхната непосредствена цел, и са се впуснали в безумната гонитба на мъглявина от произволни етикети и фетиши, уж еднозначно символизиращи качество на живот и количество щастие, но в крайна сметка напълно редуцирани до една единствена условна мярка – парите. Когато почти всички играят една и съща игра достатъчно дълго, играчите започват да забравят, че стойността на картите и чиповете и дори самите правила на играта са приети, но произволни условности – причудливи артифакти на дадена епоха и култура, – а не природни дадености или божествено законодателство. Както настоява будисткият коан: „Не бъркай пръста, който сочи Луната със самата Луна.” Богатството само по себе си не е щастие, но парите не са дори богатство – те са просто пръста, който сочи богатството, механизъм за разпределение на истински неща, който само по себе си не е тези неща.

    Фетишизацията на паричните отношения е особено вирулентно в съвременната ценностна парадигма, която абстрахира хората като егоистични социопати, мотивирани от ненаситен стремеж за натрупване и консумиране за сметка на другите и природната среда. Тя насърчава лъжата, манипулацията, неравенството, страха, отчуждението, йерархичността, насилието, непрестанните антагонизми, омразата и страха, и в крайна сметка вкостенява участниците във влудяваща социална система с прогресивно намаляващи степени на свобода. Тази мирогледна рамка е, и винаги е била, дълбоко противоестествена, но парадоксално именно тази противоестественост я прави толкова натрапчива и заразна – както телето с две глави, от което не можеш да откъснеш очи, или божественото дете, родено от девственица. И за съжаление точно сега тази епидемия е стигнал апогея си и глобална нормализация в съзнанието на толкова много вирусоносители, които са дълбоко нещастни, но в същото време примирени с привидната неизбежност на отчужденото си мизерно съществуване.

    Представи си селище в Африка, където повечето жители са болни от СПИН. Млад човек, който наблюдава по-възрастните си роднини, а също и много други хора в съседни селища, съсипвани от болестта, най-вероятно ще заключи, че това е фатална неизбежност, на която той и неговото поколение са също обречени, защото винаги и навсякъде е така. Но този песимизъм е всъщност продукт на неправомерна екстраполация. Да, болестта върлува в този район в последните 30 години, но стотици, хиляди и десетки хиляди години преди това, тази вирусна мутация не е съществувала. Тази зараза е всъщност ограничена не само във времето, но и в пространството, тъй като в други райони и континенти не е такава тотална и неизбежна реалност, каквото изглежда тук и сега.

    Тук и сега тези, които съзнателно отхвърлят или имат вродена защита срещу вируса на егоистичната социопатия, паричната фетишизация и метастазите на алчността, могат да изглеждат малцинство или аномалия, но на фона човешката история през последните 60 хиляди години, откакто хомо сапиенс излезе от Африка, те са нормата и гаранцията за оцеляването на човещината. Дори през последните 3000 години, когато заразата възникна и започна да взима жертви в спорадични епидемични протуберанси на хищни градове държави и ненаситни империи, огромната част от човечеството продължи да живее в традиционни родови, племенни и селски социални и икономически взаимоотношения, базирани на взаимопомощ, равенство, съпричастност и реципрочен алтруизъм. И само през последните 40-50 години – просто мигване с клепач на фона на човешката история – поредната мутация на вируса действително доведе до световна пандемия, която започна да поражда експоненциално и в глобален мащаб новата жалка и мека като бели червеи порода на хомо економикус.

    И какво да правиш, ако се окажеш сам в супермаркет, пълен със зомбита? Първата и най-важна стъпка е да се пробудиш от шока в откровението, че именно ти си от малцината, които са придобили, или имат вродена, имунна защита срещу заразата и поради това носят отговорност за опазването и продължението на човечността. Втората стъпка е да се огледаш за себеподобни, защото няма начин да няма други като теб. Помни, че всяка епидемия, колкото по-вирулентна е, толкова по-бързо ще затихне, независимо от броя жертви, които ще отнесе със себе си. Така че третата стъпка е да излезеш навън. Каквото полезно намериш в супермаркета, можеш да го вземеш за бъдеща употреба, но не се застоявай дълго вътре, докато заразата бушува. Излез навън под слънцето, небето и облаците и с твоите съучастници се захвани с преоткриването, възстановяването и изграждането с нови средства на човечността и истинското качество на живот, толкова безжалостно разяждано от болестта, днес и тук наречена капитализъм. Просто и ясно, нали?

    Всичко това е само метафора, разбира се... Но съм сигурен, че на някакво твое ниво вече знаеш всичко това, в някаква твоя метафора, твой език, верига от спомени, сънища и предусещания, твои аксиоми, ритми и рими, твои ритуали, посвещения и откровения. Защото иначе нямаше да задаваш тези въпроси, иначе нямаше да четеш този текст, слушаш тази мелодия или гледаш този филм. Когато питаш какво е Демиургия, по някакъв начин вече се досещаш, че това е съзидание, съприкосновение и най-вече съучастие.

    • Равенство и справедливост,
    • взаимопомощ и сътрудничество,
    • свобода и независимост,
    • толерантност и многообразие,
    • хармония и равновесие,
    • непосредственост и яснота.

    Ето, това са общоприетите ценности, които ни ръководят във взимане на решения и обуславят поведението и обичаите ни тук в Делфиново. Просто и ясно, нали?

    И ако вече си направил тази най-важна стъпка, ако вече си престъпил прага на супермаркета, пълен със зомбита, и си излязъл навън, ако си усетил в дъното на очите си катарзиса на безкрайното синьо небе, извън правилата на противоестествената игра на икономически лъжи и политически огледала, ако най-после наистина си се гмурнал в хладното откровение на непосредственото битие, свободен като птица, която не мисли как да лети, защото е полет, ако наистина най-сетне си ти, мой брат, моя сестра и частица изконна човечност, тогава:

    Ела! Това е ден първи от един нов живот, който си струва да се живее, просто и ясно, тук и сега.

  • Из записките на Аксилен Хаструп

    Делфиново е село в югоизточните Родопи с постоянно население, вариращо между 120 и 150 души, но през лятото и по време на традиционните събори броят на хора, временно пребиваващи в селото значително се увеличава. Голяма част от по-младите жители са се заселили тук през последните 10 години, а предишната вълна е била явно в средата на 90те. Но някои от най-възрастните жители, които в известен смисъл играят ролята на старейшини, са се заселили в Делфиново още в края на 70те. Няма съмнение, че в селото живеят само хора, които споделят набор от културни и морални ценности, обуславящи местните обичаи и приемливите вариации в поведението. Макар че гости, ученици, хора, търсещи лечение, и дори случайни туристи са винаги добре дошли, нови кандидати за постоянно жителство биват приети само след процедура на обучение и ритуална инициация, сходна на тази при встъпване в религиозни ордени или политическо сдружение. Така че селото е пример за интенционална общност от типа на Ауровил, Даманхур, Финдхорн, Итака.

    За разлика от други такива селища обаче, изглежда Делфиново не е продукт на социално инженерство, а е съществувало от край време на същото място и в същата ценностна рамка (макар и формализирана в последните 2-3 десетилетия). Когато група интелектуалци, изселени от столицата поради идеологически причини, пристигат в Делфиново пред 70те, те вече са знаели за селото, което според тях е било основано от анархисти след антифашисткото въстание през 1923 и където са били приети като братя и съратници. В селото обаче се пазят фрагменти от писани хроники и апокрифи, които твърдят, че корените му са във Второто българско царство, когато тук е съществувала богомилска колония, и че е било малък, но жизнен център на книжници и лечители през вековете на Османското владичество чак до края на 19ти век. А в записан разговор с Кирил Философ (прякор на един от старейшините) научих, че непрекъснатостта на живота и моралните принципи на Делфиново се считат за висша добродетел, така че извеждането на една древна, и вероятно митологична история, чак до мистериите на тракийския Орфей е насърчавано по време куклените представления и ритуалите на инициация.

    Равенство и справедливост – тази двойка ценности в канона на Делфиново се изразява най-вече в липсата на йерархични институции в селото, но също и в дълбоко вкорененото виждане, че хората – мъже, жени, деца, възрастни – са по рождение равни и имат еднакви права и задължения, които обаче се канализират в нуждите и целите на цялата общност, а не непременно на отделния индивид. В селото всички решения се взимат с консенсус на сбирки в училището, но само след като дадения въпрос е бил дълго обсъждан в неформални разговори и всички имат усещането, че правилното решение така или иначе е намерено вече. Концепции като свобода на личния избор рядко играят роля във взимането на решение. Решението бива взето като по-скоро продукт на почти перфектна координация и имплицитни компромиси, отколкото вследствие на сблъсък на различни идеи или някаква форма на представителна демокрация. Без да имат нужда от строго дефинирани правила и йерархични отношения, хората на Делфиново са по-скоро като оркестър, който знае как да импровизира без необходимостта от диригент, само на базата на непрестанно вслушване и сигнализиране между различните изпълнители.

    Взаимопомощ и сътрудничество – друго още по-необичайно следствие от стремежа за равнопоставеност е почти пълната липса на разделение и специализация на труда. Когато се строи нова къща, участват най-различни хора, а не само тези които се смятат за строители. По същия начин работа в градините и на полето е на практика дело на всички жители. В пекарната има въртене по списък кои точно ще пекат хляб в даден ден. Същото се отнася за приготвяне на вина, кашкавал, туршии, организиране на многобройните празници, творчески изяви, събори, чистене на улиците, дори учене на децата. Това не е означава, че няма хора, които са уважавани като най-добри в дадена област и често играят централна координационна роля. Например, в селото има един човек Любо Инженера, който е истински експерт по въпросите за производството на електричество чрез водна турбина, монтирана на местната рекичка. Обаче той държи да ограмотява всеки по тези въпроси и да включва, колкото се може повече млади хора в неговите начинания за използване на слънчевата енергия за отопление и други технически проекти. Същото се отнася и за другите уважавани по-възрастни жители на селото, които непрестанно се стремят да разширяват кръга на дейните съучастници в любимата им сфера на занимания. Ако отново си послужа с метафората за оркестъра, макар че има добри солисти на всеки инструмент, музикантите често си разменят инструментите и ролите и се насърчават един друг в усвояването на нови умения, сякаш най-важното е не да се изсвири най-точно една мелодия, а всеки да се забавлява и да обръща свиренето от работа в игра.

    Липсата на строго разделение на труда и социалните и икономически роли води до размиването на границите между работа и игра. Дейности, които традиционно се схващат като работа – производство и приготвяне на храна, чистене, поправки, строене, въобще поддръжка на селото – не отнемат повече от 4-5 часа средно на ден на човек. През останалото време хората общуват, играят, планират и осъществяват празници и забави. За външен наблюдател изглежда, че тези хора не живеят и работят тук от години и десетилетия в традиционни и закостенели трудови отношения, а са по-скоро голяма група приятели, излезли заедно на пикник, където всеки се стреми да даде най-доброто от себе си в импровизирани и игрови отношения с взаимозаменяеми роли и всеобщо добро настроение, взаимопомощ и съпричастност.

    Земята, къщите и всички по-значителни сгради и съоръжения са обществена собственост на цялото село. Това означава, че ако някой реши да напусне селото, няма опасност да продаде къщата или градината си на външни хора или институции. С каквото е дошъл даден нов заселник (което в повечето случаи е почти нищо), само с това може да напусне. Каквото е създадено в селото, принадлежи на селото.

    И тук стигаме до най-съществената характеристика на Делфиново, която го прави уникално и в същото време по неявен начин просмуква социалната тъкан със своеобразен утопизъм – това е липсата на пари. Вътре в селото не се употребяват пари. Тъй като населението е сравнително малко, всички работят заедно за общото добруване и като цяло не страдат от сериозен недостиг на ресурси, пазарни отношения в самото село на практика не съществуват и поради това няма нужда от парична размяна. Това разбира се не означава, че селото не участва в пазарни и парични отношения с външния свят. От разговори с Кирил Философ и други старейшини разбрах, че парите просто се смятат за нечисти и е непристойно да се опитваш да ги ползваш между твоите братя и сестри в селото. „Когато майка ти слага вечерята на масата, иска ли от тебе пари? Когато баща ти ти дава нови обувки, иска ли от тебе пари? Когато брат ти те учи как да ловиш риба, иска ли от тебе пари?” Друго нещо, което ми бива обяснено е метафората за ципата – Делфиново е като мехур, разделен от външния свят от ципата на принадлежността. Тези, които са вътре са привилегировани да живеят в споделена комуналност, докато спрямо външния свят извън ципата, Делфиново е село като всяко друго.

    Делфиново изнася продукти и ги продава на външни пазари – вино, плодове, колофон и дори книги. Но най-големият приток на външни парични средства идва от школи за гости и туристи, които искат да изучат опита на Делфиново като интенционално, екологично и устойчиво в развитието си село. Паричните постъпления от външния свят обаче са също собственост на цялото село и ползването им се решава от общ селски съвет. Както Кирил ми обясни, в Делфиново никога не са имали за самоцел да живеят напълно изолирано и независимо от външния свят. Основните нужди на селото са действително задоволени с вътрешни средства, но и доста неща все пак се вкарват отвън – дрехи, обувки, лекарства и прочее. „Макар че ако се стигне до пълен разпад на външните пазари, ние знаем със сигурност, че можем да оцелеем и само със собствени сили,” допълва Кирил гордо. „Просто сме прагматични – искаме да сме свободни и независими от прищевките и катаклизмите на световните икономически и политически процеси, но не и да хвърляме прекалени усилия само за да докажем, че сме херметично затворен космически кораб. По-скоро сме като умна амеба, която пропуска през обвивката си само това, което си струва.”

    В много традиционни села и племена в недалечното минало непаричната икономика на дара е играла основна роля. Делфиново е уникално само в това, че е схванало тази система като нещо, заслужаващо си да се опазва и отстоява. Забраната на парите за вътрешна употреба изглежда пази взаимоотношенията им свежи и безкористни, по същия начин по който отказа им да ползват генетично модифицирани семена и пестициди прави плодовете и зеленчуците им особено ценни.

    Толерантност и многообразие – макар че поддържането и опазването на свободата и независимостта на селото от външни опортюнистични институции и сили е централен мотив в светогледа на Делфиново, то по никакъв начин не изглежда закостенявало или запечатано във миналото. Любопитството и толерантността към всякакви нови идеи, възникнали в селото или внесени от гости, е част от игровата нагласа на жителите и само по себе си традиционна особеност на селото.

    [...]

  • Из дневника на Калоян

    Четвъртък

    Днес Белите братя се разотиват. След танците, песните и молитвите към Слънцето днес всички си тръгват. Събират си палатките, прегръщат се за сбогом и тръгват надолу. След няколко часа никой няма да остане тук горе, край очите на езерата, високо под похлупака на тъмносиньото небе. Диана и аз също трябва да си тръгнем. Няма друг начин. Не можем да останем сами тук в Рилската пустиня. Поредният празник отмина и всички си отиват спокойни, но според мен примирени, към баналността на ежедневното им съществуване.

    Питам Диана почти реторичния въпрос: „А сега накъде?” „От тук по-високо няма.” Усмихва се. Права е, разбира се. От тук по-високо няма. „От тук може само надолу.” И надолу... И надолу... Слизаме мълчаливо по планинската пътека надолу и надолу с часове без да разменим нито дума. Сякаш всичко е ясно. Макар че нищо не е ясно. Никой от нас не е споменавал Делфиново от дни насам. Като че ли е по-лесно да не го обсъждаме. Мълчанието и недомлъвките замениха смеха и прегръдките. Нашето пътешествие, което започна с толкова ентусиазъм преди две седмици там далече долу на морския бряг, като че ли свърши в мълчание и унила богоугодност тук високо горе в разредения въздух на прекалената святост.

    На морето сред приятелите на Диомед и после на ритуалите на слънцепоклонниците - тогава търсихме истинското Делфиново и поне намерихме един друг. Обаче престоят в манастира вече беше отклонение, вече беше част от друг маршрут и друго търсене. Някак си неусетно любовта и надеждата бяха заменени от привидното духовно усъвършенстване и примирението. Как точно стана това? Защо не послушахме Иво след втората ни среща във влака, който ни предупреди да не се качваме прекалено високо в търсенето на Делфиново? Делфиново не е на морския бряг, но не е и край някой оголен планински връх в Пирин или Рила. Май ни е срам от тихото ни поражение. И за това спряхме дори да споменаваме крайната ни цел, сякаш такава никога не е имало.

    Като гледам обаче Диана как подскача по пътеката надолу и си тананика нещо, разбирам, че чувството за срам и някакъв провал е само част от моя вътрешен монолог, и не засяга Диана. Ако има нещо счупено, то е в мен, а не в нея. Ако има фалшиви тонове в нашата връзка, то аз ги свиря неволно, а не тя.

    [...]

  • Поезията

    Мъртвото вълнение на забравата раздвижи ръкави.
    Хитрите раци търсеха убежище в безсловесните спомени.
    Стъпките на чайките проговориха пак на акадски.
    Обратно течеше един ден от годината, по-бавен от век.
    Беше настъпило пълнолуние.
    Ние чакахме нечие пълнолетие или отражение
    като поток от течно сребро върху шепота на вълните.
    Помниш ли Диомед, онзи шантав пророк,
    който дишаше дима над чуждите сънища?
    Той поведе борба за душите ни
    на сламени кукли, лишени от пътища,
    макар да виждаше как мракът приижда
    и как димът от цигари и умиращи въглени
    разяжда лицата ни и прави очите ни стъклени...

    Да ти кажа ли истината, човече,
    защото тя изпепели зениците ми.
    Лозниците на ритмите и инстинктивните атракции вече
    тъчаха лепкавата хореография на танцьорите и войниците.
    Огньовете горяха по каналите на фракталите.
    Митологията на всеобщата Майка и Бащата конник
    от генетичните спомени на Орфей и Евридика
    е социалната епистемология, която извика
    всеки огнепоклонник в текста на общите норми
    да разчертае, осмисли и оформи
    нашите взаимоотношения и жертвоприношения
    на пътуващи корени, танцьори, любовници и воини.

    [...]

  • Цитатите

    Най-истинското пътешествие не е просто търсене на нови пейзажи,
    а сдобиване с нови очи, за да видиш вселената през очите на някой друг,
    на стотици други, за да видиш стотиците вселени, които всеки от тях вижда.
    Валентин Марсел Пруст
    “По следите на изгубеното време”

    Вървиш по прашните пътища, срещаш различни хора, взираш се в тяхната истина, надяваш се да си един от тях. Но после пак вървиш по нови пътища, през полета, гори, равнини, крайбрежия, планини и неочаквани сънища. Помниш ли лятото миналата година, когато се видяхме на път за Тюленово... А дали не беше Шабла или пък Делфиново? Влаковете, сборищата, откровенията и отново разклоняващите се пътеки...

    Орфей, певецът родопски, свиреше за 30 драхми
    на летните вакханалии на Дионис край Евскински понт.
    Овидий, “Метаморфози”
    X книга (Ov. Met. X. 17.)

    Според космогонията на Делфиново,
    то е Пъпът на света (Axis Mundi),
    картографски оптимум и
    възел в Мрежата от свързани състояния и съзнания.
    Аксилен Хаструп,
    датски антрополог

    Делфиново не е София, Париж или Ню Йорк. За това тази история е селска, примитивна и полифонична. Нещо като наниз от изрисувани стени на селски къщи, народни песни и алегории. Това не е героичен епос, а по-скоро пикник с приятели или Игра на дама.

  • Заглавие на статията

    In pharetra ipsum condimentum elit. Suspendisse mattis turpis eget odio. Class aptent taciti sociosqu ad litora torquent per conubia nostra, per inceptos hymenaeos. Pellentesque tempus dictum urna. Sed consequat massa eget metus. Quisque mollis pretium nisl. Mauris venenatis porttitor risus. Phasellus accumsan turpis. Nam sagittis nulla quis orci. Vestibulum ante ipsum primis in faucibus orci luctus et ultrices posuere cubilia Curae; Donec vitae elit.

    Nulla pharetra dignissim enim. Nam cursus eros ut massa. Proin rutrum. Donec non urna non leo aliquam cursus. Vivamus ornare viverra lacus. Fusce id sapien. Donec rhoncus, enim sit amet sodales elementum, elit odio sagittis erat, at tincidunt leo neque non pede. Class aptent taciti sociosqu ad litora torquent per conubia nostra, per inceptos hymenaeos. Lorem ipsum dolor sit amet, consectetuer adipiscing elit. Mauris ac leo. Aliquam magna nibh, tincidunt ut, lobortis feugiat, consectetuer sed, sapien. Aenean dui eros, tempus non, pulvinar in, vestibulum sed, urna. Nullam eget arcu a pede adipiscing vestibulum. Donec accumsan lacus nec dolor. Etiam porttitor elit. Quisque suscipit, arcu id porttitor vehicula, sem eros congue nulla, id consequat massa diam at dui. Quisque quis massa. Suspendisse metus justo, pellentesque et, sagittis sit amet, consectetuer imperdiet, sapien. Nullam eu neque eget risus porttitor accumsan. Vivamus cursus pretium tortor.

  • "България, тази вечна ерес" тръгва на екран

    От 10 октомври в салоните на "Дом на киното", "Евро синема" и "Одеон" тръгва филмът "България, тази вечна ерес". Сценарист, режисьор, продуцент и монтажист на филма е Вал Тодоров. В главните роли са актьорите Калоян Патерков, Тезджан Ферад и Иво Желев и Йордан Данчев. Всички останали участници са хора, които представят себе си или драматизирани версии на себе си. Основни оператори на филма са Кирил Проданов и Михаил Боевски. Голяма част от музиката е на Митко Льолев, "Булгара" и Котарашки. Филмът е заснет из най-красивите кътчета на България – на Иракли, Камен бряг, Побитите камъни, Рилските езера, Родопите, Стара планина, Гложенския манастир, Делчево, Триград, Боженци, Шипка и т.н. По кината тръгва "късата" киноверсия от 2 часа и 8 мин., иначе проектът се състои от 8 ясно обособени сегмента с обща дължина 2 часа и 44 мин. Официалната премиера на лентата беше на "София филм фест". Филмът получи номинации за най-добра режисура и операторско майсторство за Наградите на Българската филмова академия, беше награден на международния кино и телевизионен фестивал "Славянска приказка", а сега ще участва на фестивала "Златната роза".

    "България, тази вечна ерес" е филм за пътешествието на саксофониста Калоян и циганката танцьорка Диана, които се скитат из цяла България в търсене на утопичното село Делфиново. Делфиново е една наистина егалитарна общност, където хората живеят според принципите на справедливост, солидарност и самоуправление. Но това не е София, Париж или Ню Йорк и за това тази история е селска, примитивна и полифонична - нещо като наниз от изрисувани стени на селски къщи, народни песни и алегории. Това не е героичен епос, а по-скоро пикник с приятели или игра на дама. По пътя си Калоян и Диана срещат представители на различни алтернативни субкултури, от анархисти до дъновисти, които живеят извън или се противопоставят на Системата. Неслучайно проектът се представя като "еретичен филм за живота извън Системата, правен извън Системата".

    Авторът Вал Тодоров споделя: "Хор пее госпъл в черква, но това не е поп музика по телевизията. Манифест е публикуван, но това не е розов роман да бъде прочетен и забравен. Ритуален танц се изпълнява от воини маори, но това не е танцуване в дискотека. По сходен начин този филм ползва кинематографичен език, но комуникира чрез идеи, които почти никога не се засягат в жанровото кино. Той отказва да се подчини на жанрови определения." Изглежда това е причината "България, тази вечна ерес" да носи дългото, но всъщност акуратно самоопределение "игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части".

    Вал Тодоров казва, че се е мотивирал да започне този проект, след като му било омръзнало да гледа "български депресивни филми за мутри и/или имигранти, за безнадеждни герои без път и посока, които се изразяват чрез нечленоразделни крясъци или претенциозни мълчания и обитават порутени урбанистични пейзажи." "България, тази вечна ерес" е моралната, идеологическа и естетическа антитеза на всичко това. Такъв филм със сигурност не е правен досега в България и едва ли има много световни аналози. Героите на лентата определено знаят и могат да артикулират какво искат да кажат, дори ако много от застъпените мнения биха били провокативни или твърде радикални. До голям степен диалозите във филма са разписани около "аватарите" на тези герои, които всъщност не са никакви герои, а хора като нас, така че филмът непрестанно преминава границите между фикция, документално и антропологично кино.

    Вал Тодоров допълва: "Въобще този проект беше за мен labor of love, т.е. работа, вършена от любов. Продадох една къща в провинцията, която имах, за да го финансирам. Филмът е напълно самофинансиран. Доколкото знам това е единственият български пълнометражен филм, който не е получил нито една стотинка от Националния филмов център, Българската телевизия, европейски фондове или дори частни инвеститори. Направил съм всичко, което съм бил способен да направя сам, а всичко останало е с помощта на приятели и съмишленици. Доста приятели даже ме питаха дали не съм луд. Когато обаче хората започнаха да се тълпят на първите прожекции, да ми стискат ръцете и с развълнувани гласове да ми благодарят за уникалното преживяване, вече знаех, че решението ми е било оправдано. За мен киното не е кариера, а мисия. Не е просто средство да се разкаже дадена история, а език за дискурс и магическо съпреживяване на общочовешки универсалии."

    "България, тази вечна ерес" получава по-широко разпространение от 10 октомври в софийските кино салони "Дом на киното", "Евро синема" и "Одеон", а скоро и в други градове.

  • Нещо като синопсис

    Еретичен филм за живота извън Системата, правен извън Системата.

    Вървиш по прашните пътища, срещаш различни хора, взираш се в тяхната истина, надяваш се да си един от тях. Но после пак вървиш по нови пътища, през полета, гори, равнини, крайбрежия, планини и неочаквани сънища. Помниш ли лятото миналата година, когато се видяхме на път за Тюленово. А дали не беше Шабла или пък Делфиново? Влаковете, сборищата, откровенията и отново разклоняващите се пътеки...

    Ти си саксофонистът Калоян. Или пък циганката танцьорка Диана. Двамата пътувате из цяла България в търсене на утопичното село Делфиново. Но Делфиново не е София, Париж или Ню Йорк. За това тази история е селска, примитивна и полифонична. Нещо като наниз от изрисувани стени на селски къщи, народни песни и алегории. Това не е героичен епос, а по-скоро пикник с приятели или Игра на дама.

    Това е игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части:
    Край огъня: Перелик, където се срещате с Диана, или по-скоро Цар Чочо ви сблъсква един в друг.
    На морето: Кария, където празнувате Джулая заедно с племето на слънцепоклонниците и езичника Диомед – онзи шантав пророк, който диша дима над чуждите сънища.
    На земята: Тракия, където кукери, нестинари, каракачани, прорицатели и всевъзможни купонджии се събират за среднощни вакханалии и сутрешни ритуали на пречистване чрез огън.
    Горната земя: Бесика, където отец Нектарий обяснява невъзможното, а по-късно танцувате с Белите братя край очите на Рила.
    Долната земя: Иркала, където вилнеят анархисти и менади, а Маркос знае пътя през Тенарската порта.
    Делфиново, което според старейшините Кирил Философ и Любо Инженера е Пъпът на света (Axis Mundi), картографски оптимум и възел в Мрежата от свързани състояния и съзнания.
    Избата на Залмоксис е пещерата, в която се страхуваш да влезеш, но която може би крие съкровището, което търсиш, както подсказва Валентин Гностик, а ти разбираш какво е Демиургия.
    Край езерото: Орфеика, където...

    Кой обаче е Иво? И защо те води из тези зимни релефи една година по-късно?

    Тази ерес е уникален картографски апокриф, създаден напук на железни канони и правоверни предписания. Тя предизвиква сетивен хедонизъм и духовен катарзис. Тази ерес е като роман, за който Хулио Кортасар пише, че прилича на лук – външната обвивка има жанр и сюжет, вътрешната е метафизичен дискурс, още по-дълбоко са митичните архетипи, а в ядрото се крие Тетраграматон.

    Преживей го, бъди променен, кажи на другите!

  • Участия на фестивали

    Премиера на Международен София Филм Фест 8.03.2014

    Номиниран за най-добра режисура и най-добро операторско майсторство за Наградите на Българската филмова академия 6.06.2014

    Награден на II Международен кино и телевизионен фестивал "Cлавянска Приказка". 16.09.2014

    Участие на младежки фестивал WakeЪп! 20.06.2014

    Участие на арт фестивал VT CAN - cinema, air, nature във Велико Търново 29.08.2014

    Участие на младежки фестивал "Различният поглед" в Стара Загора 20.09.2014

    Участие на Фестивал на българския игрален филм "Златна роза" 15.10.2014

  • България, тази вечна ерес

    1. Година на производство, времетраене 2014 / 128 min

    2. Авторски колектив
    - продуцент Вал Тодоров / Val Todorov
    - с подкрепата на никой / no one
    - сценарист Вал Тодоров / Val Todorov
    - режисьор Вал Тодоров / Val Todorov
    - оператори Кирил Проданов, Михаил Боевски / Kiril Prodanov, Mihail Boevski
    - монтажист Вал Тодоров / Val Todorov
    - музика Митко Льолев, Булгара, Котарашки / Mitko Lyolev, Bulgara, Kottarashky
    - актьори Калоян Патерков, Тезджан Ферад, Иво Желев / Kaloyan Paterkov, Tezdjan Ferad, Ivo Zhelev

    3. Анотация:
    Еретичен филм за живота извън Системата, правен извън Системата. Това е игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части. Ти си саксофонистът Калоян. Или пък циганката танцьорка Диана. Двамата пътувате из цяла България в търсене на утопичното село Делфиново. Но Делфиново не е София, Париж или Ню Йорк. Затова тази история е селска, примитивна и полифонична. Нещо като наниз от изрисувани стени на селски къщи, народни песни и алегории. Кой обаче е Иво? И защо те води из тези зимни релефи една година по-късно?

    4. Разпространение:
    Филмът умишлено руши границите между жанровете. Това е игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части. Публиката е подканена да търси и да се идентифицира с иконоборската нагласа на проекта. Филмът отваря несъществуващата ниша на различните младежки субкултури в България. Хипита, еколози, дъновости, анархисти и въобще всички, които се смятат за "по-различни" ще намерят разпознаваеми и важни за тях теми във филма. Този филм не е толкова продукт за развлечение, а активна платформа за дискутиране и провокиране на визионерско мислене. Поради тази причина режисьорът се ангажира в жив диалог с всички активни зрители.

  • Контражур

    1. Година на производство, времетраене 2014 / 27 min

    2. Авторски колектив
    - продуцент Вал Тодоров / Val Todorov
    - копродуцент Михаил Боевски / Mihail Boevski
    - с подкрепата на никой / no one
    - сценарист Вал Тодоров / Val Todorov
    - режисьори Вал Тодоров, Калоян Патерков / Val Todorov, Kaloyan Paterkov
    - оператор Михаил Боевски / Mihail Boevski
    - монтажист Вал Тодоров / Val Todorov
    - музика GhostNote, Котарашки / GhostNote, Kottarashky
    - актьори Иво Желев, Пламен Манасиев, Силвия Станоева / Ivo Zhelev, Plamen Manassiev, Silviya Stanoeva

    3. Анотация:
    Това е историята на млад фотограф, който обича приятелката си, стария аналогов фотоапарат и книгите на Ролан Барт. Той вманиачено настоява, че черно-белите снимки, които прави и сам проявява, разкриват по-дълбоки пластове на реалността. Да го наречем "Ти". Улиците на града, поезията на протестите, актовата фотография, огледалата и сексът се превръщат в канава за изповед и екзистенциално съмнение… Но защо "Ти" се изповядва на човека зад бара? Да го наречем "Аз". И наистина ли е лудо влюбен в приятелката си, както твърди? Дали сериите му от черно-бели снимки правдиво отразяват реалността? Или са изкусна конструкция на измамен монтаж?

  • Мегале Теа (в развитие)



    Това е любовен триъгълник на две нива - в настоящето и в 29 година пр. н. е. Андро е археолог или одриски воин жрец. Сия е певица или жрица на Мегале Теа. Виктор е директор на Веолия или римски легат на проконсул Марк Крас. Питагорейските скрижали ще им разкрият тайнството на обезсмъртяването.